УВАЖАЕМИ КОЛЕГИ,

Бих искал да използвам възможността, за да изразя своето мнение, че следва да бъдат положени значително по-големи усилия, от тези, които са полагани досега, за изготвянето на нов Закон за адвокатурата или за неговото изменение. Сега действащите законови разпоредби, от една страна, съдържат редица ненужни ограничения на правата на адвоката, а от друга, не уреждат в достатъчна степен обществените отношения, което създава проблеми и нужда от тълкуването им в процеса на правоприлагане. Тези недостатъци на сегашната правна уредба няма да бъдат отстранени дори с приемането на внесения в Народното събрание Проект за изменение и допълнение на Закона за адвокатурата, тъй като в него не се съдържат разрешения на всички въпроси, а са необходими и изменения в други закони.
С оглед целта на днешната пресконференция, няма да си позволя да излагам проблемите изчерпателно и подробно, а само ще дам няколко примера, които, макар схематично, ще онагледят нуждата от предприемането на спешни и активни действия от органите на Адвокатурата в тази насока.
Първият пример за една абсолютно ненужна забрана е тази, съдържаща се в чл. 5, ал. 2, т. 1 от Закона за адвокатурата. Съгласно сега действащата й редакция, не може да бъде вписано като адвокат лице, което е търговец, управител в търговско дружество и изпълнителен директор на акционерно дружество. Считам, че тази разпоредба трябва да бъде отменена. Не следва да съществуват ограничения за адвокатите да управляват и представляват притежавани от тях търговски дружества, както и да упражняват търговска дейност. Упражняването на търговска дейност с нищо няма да повлияе или да попречи на упражняването на адвокатската професия. Още повече, че при действието на сегашната редакция на тази разпоредба много адвокати се вписват като прокуристи на притежаваните от тях дружества и това не е довело до негативни резултати за упражняваната от тях адвокатска професия.
На следващо място, неясна е причината, поради която адвокатско дружество може да бъде учредено от най-малко двама адвокати. Възниква въпросът – какъв е смисълът, след като нашето законодателство предвижда възможността за учредяването на еднолични дружества с ограничена отговорност и на еднолични акционерни дружества, например, адвокатът да е лишен от тази възможност.
На следващо място, с разпоредбата на буква „б)” на чл. 185 ЗЗД е създадена законова забрана за съдиите, прокурорите, държавните и частните съдебни изпълнители, съдиите по вписванията и адвокатите да бъдат купувачи, даже на публична продан, относно спорните права, които са подсъдни на съда, към който се числят или във ведомството на който действуват, освен ако купувачът е съсобственик на спорното право.
Така записана нормата на буква „б)” на чл. 185 ЗЗД, относно адвокатите, датира още от далечната 1950 г., когато начинът на упражняване на адвокатската професия е бил уреден по един коренно различен начин, със създаване на адвокатски колективи при съответните съдилища и при условията на установените в страната социалистически строй, планова икономика и наложените ограничения относно свободата на движение и отсядане на хората. 
Установената с нормата на чл. 185 ЗЗД забрана е била създадена с цел да брани продавача от опасността продаваното от него имущество да се транслира при неизгодни за него условия. Законът приема, че такава опасност е налице когато купувачът (в случая адвокат) може да въздейства на сделката занижавайки цената, независимо от волята на другата страна. При тълкуването на правната норма на чл.185, буква „б)” ЗЗД, съдебната практика приема, че забраната се налага само относно адвокатите регистрирани на територията на същия съдебен район, на който са подсъдни спорните права, без да прави разграничение дали адвокатът реално е имал или има възможност да окаже влияние на спорното право. 
Разбира се такова опасност от въздействие от страна на адвоката може да е била възможна през далечната 1950 г., но в днешно време нещата стоят и са уредени по коренно различен начин. Днес, упражняването на адвокатската професия се осъществява в условията на действаща пазарна икономика и демокрация, защитаваща правата и свободите на всеки гражданин и най-вече правото му свободно да се придвижва и отсяда, както и правото му свободно да договаря и да участва в търговския оборот. След настъпилите демократични промени в страната и с оглед действащия Закон за адвокатурата, адвокатите могат свободно да упражняват своята дейност в цялата страна, без ограничения, независимо от обстоятелството в коя адвокатска колегия членуват. Ето защо, не става ясно, защо само адвокатите членуващи в адвокатската колегия в района на съда, на който са подсъдни спорните права, биха могли да повлияят по такъв начин, че да е налице опасността продаваното от продавача имущество да се транслира при неизгодни за него условия. 
Токова влияние може да се окаже само тогава когато адвокатът е ангажиран като процесуален представител на страна по спорно право, но това по никакъв начин не може да бъде обвързано с обстоятелството, в коя адвокатска колегия адвокатът членува. Именно поради тази причина, в чл. 46 от действащия Закон за адвокатурата се съдържа изрична забрана за адвоката да сключва сделки със своя доверител относно предмета на делото.
Ето защо, за съществуването на забраната на нормата на чл. 185, буква „б)” ЗЗД, относно адвокатите, в днешно време липсва каквато и да било основателна причина. Същата е в противоречие с всички демократични принципи за свобода, справедливост и защита на човешките права. Единственият резултат от посочената забрана е ограничаване на адвокатите от съответната адвокатска колегия свободно да участват в търговския оборот.
В подкрепа на горното е обстоятелството, че посочената забрана е отменена по отношение на нотариусите още с измененията на ЗЗД, обнародвани в ДВ, бр. 104 от 06.12.1996 г.
Наред с безсмислените забрани, ограничаващи ненужно адвокатите, са налице и множество примери за липса на уредба, която в достатъчна степен да регулира обществените отношения, в съответствие с промяната на тези отношения през годините.
Така например, вече се спомена, че липсата на ясно и точно дефиниране на адвокатската дейност дава възможност тя да се извършва от лица, които не са адвокати – нотариуси, счетоводители и други. Това, освен че води до изземване на работата на адвоката, води и до незадоволителни резултати по отношение на качеството на извършената работа. Учредяването на едно търговско дружество например, не представлява една проста механична дейност, а е свързано със съобразяване на редица отношения между съдружниците, съществуващи към момента на учредяването, а и такива, които ще възникнат в бъдеще. Не са малко случаите, когато тази дейност се предлага срещу цена, която е около три пъти под минималните размери, предвидени в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
От горното следва и другият важен въпрос – безусловната необходимост от определянето и осигуряването на гаранции за спазването на минималните размери на адвокатските възнаграждения. По тези въпроси бяха постановени решения на Върховния административен съд и на Съда на Европейския съюз, които очевидно накърняват правата на адвокатите. Въпреки това, след като няма промяна на нормативната уредба на ниво закон, явно не е направено необходимото, за да бъдат защитени правата на адвокатите от органите на Адвокатурата. В крайна сметка, материалният интерес е този, който определя размера и на нотариалната такса, а не броят на страниците на нотариалния акт, но това не е довело до обявяване за незаконосъобразна на Тарифата за нотариалните такси към Закона за нотариусите и нотариалната дейност. Същевременно ВАС напълно необосновано приема, че определянето на минималния размер на адвокатското възнаграждение е несправедливо, ако е извършено единствено с оглед материалния интерес. Това не е вярно най-малкото, защото отговорността на адвоката при водене на дело с голям материален интерес значително се различава от отговорността при дела, при които материалният интерес е в по-малък размер. Естествено, че фактическата и правна сложност е от значение за възнаграждението, но тя следва да бъде обсъждана единствено с оглед определянето на адвокатско възнаграждение в по-висок размер от минималния. Тези правила следва да бъдат установени със закон, за да се премахне възможността съдилищата да определят размер на адвокатските възнаграждения под минималния размер, а и за да се избегне възможността за атакуване на определения с наредбата минимален размер.
Не по-малко несправедливо е разрешението, дадено с Тълкувателно решение от 06.11.2013 г., постановено по тълк.д. № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС. В т. 1 от цитираното решение е прието, че „Съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението …“.
Повод за постановяване на тълкувателно решение по този въпрос стана наличието на практика на ВКС в обратния смисъл, според която е достатъчно съществуването на съгласие между договарящите страни относно размера на договореното възнаграждение, без да е необходимо същото да е действително внесено. Разпоредбата на чл. 36, ал. 4 ЗА предвижда възможност за отлагане на плащането на договореното адвокатско възнаграждение като обвързано с изхода на делото. Предвидената възможност за снабдяване с изпълнителен лист по реда на заповедното производство, съгласно чл. 37 ЗА е аргумент, че договореното адвокатско възнаграждение представлява разноски, по смисъла на чл. 78 ГПК, дори заплащането му да е отложено, или поставено под условие.
След постановяването на тълкувателното решение вече не могат да бъдат присъждани на страните адвокатски възнаграждения, уговорени при успех, а само реално извършените разноски. Поради това, за да бъдат присъдени разноските за възнаграждение на един адвокат – те трябва да са реално извършени, т.е. адвокатското възнаграждение да е платено, а не е достатъчно то само да е уговорено.
По този начин се лишават адвокатите от възможността да поемат процесуалното представителство на някоя от страните по делото, която не разполага с възможност да заплати изцяло или отчасти адвокатското възнаграждение. Още повече, че уговарянето на плащането на адвокатското възнаграждение с оглед изхода на делото е мотивиращо и за самия адвокат, тъй като размерът на това възнаграждение зависи от съотношението уважена-отхвърлена част от предявените искове.
Във връзка с горното, разпоредбата на чл. 38 ЗА предвижда възможност адвокатът да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на определени категории физически лица /лица, които имат право на издръжка; материално затруднени лица; роднини, близки или на друг юрист/. Ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение в минималния размер, съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като съдът осъжда другата страна да го заплати на адвоката. Това правило обаче, е неприложимо за юридически лица, а единствено за физически лица, при това от изброените категории. Поради това, и с оглед цитираното тълкувателно решение на ВКС, съдът не присъжда адвокатско възнаграждение в полза на адвокат, представлявал страната спечелила делото, ако тя е юридическо лице или макар да е физическо лице, ако не е от изброените по-горе категории. Този резултат е несправедлив. След като страната е била представлявана от адвокат, то адвокатско възнаграждение му се дължи с оглед принципа за възмездност на адвокатския труд, залегнал в чл. 36, ал. 1 ЗА. Ако възнаграждението е платено от доверителя – то следва да му се присъди като извършени от него разноски. Ако на адвоката не е платено адвокатско възнаграждение и след като са налице предпоставките за ангажиране на отговорността за разноски на насрещната страна – няма никаква пречка загубилата делото страна да бъде осъдена да заплати на адвоката адвокатско възнаграждение в минимален размер, независимо от качеството на представлявания.
Накрая следва да се посочи и една законодателна промяна на разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, която предоставя възможност на съда, когато назначава адвокат като особен представител на страна по делото, да определи адвокатско възнаграждение в размер на половината от минималния размер, определен с Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Възникват въпросите – каква е причината да бъде предоставяно подобно правомощие на съда и с какво работата, която следва да извърши особеният представител се различава по вид и обем от тази, която следва да извърши упълномощеният представител на страната по делото. Това е поредното несправедливо законодателно разрешение, което следва да бъде променено.
Примерите, от рода на изброените по-горе са многобройни, но липсва време, те да бъдат посочени изчерпателно. Изложените са напълно достатъчно, за да обосноват извода, че настоящата нормативна уредба е непълна, неясна, несправедлива и несъобразена с промяната на обществените отношения, които е предназначена да регулира. Съществуващите проблеми няма как да бъдат разрешени, докато е налице толкова съществено изоставане на правните норми от обществената действителност.

 С уважение: адв. Андрей Чекунов